Сподели
С дъ(у)х на човечност

С дъ(у)х на човечност

Сгушена зад новострояща се сграда, в страни от шума на машините, чуковете и виковете на строителните работници, бавно и неумолимо се руши една прекрасна сграда. Бивша профсъюзна школа, средище на образованието, някога изпълнена с живот и младежки плам, сега приютява само разрухата и безперспективността на бездомните животи, намиращи заслон зад стените й. Стените й, опожарени и надраскани с цинизми, гордо носят по себе си стихове на Петя Дубарова и творби на съвременни графити артисти.

Липсата на каквато и да е публична информация за тази красива сграда не обезценява за миг дори великолепието на високите й тавани, красивите колони и изящни стълбища. Дори и упорито търсещият не може да открие друга информация освен кой я е купил и на кой я е продал. Това поставя въпрос какво ни липсва като хора? Това ли е единственото, което ни вълнува? Паричният поток? И в същото време очакващо казваме “Липсваш ми”, чакайки да ни отвърнат със същото “И ти на мен”. Постепенно и неусетно сме се превърнали в груби, безпардонни консуматори на чужди емоции. Изискваме ги, сякаш ни се дължат.

А какво дължим ние?

Можем да се учим на човечност от тази горда красавица. Макар и забравена, или забелязвана само, за да бъде препродадена или подложена на поредния пожар, тя оказва гостоприемство на тези, които няма къде да отидат. На тези, които имат какво да кажат с изкуството си, но са преследвани заради него. Дарява с утеха тези, които имат очи да видят красотата й. Дали не бихме могли да й кажем “Липсваш ми” и да й дадем възможност да живее живот, обитавайки я? Като хора. С достойнство, любов и грижа към заобикалящото ни.

Инфо